Прочетен: 2507 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 22.07.2015 10:42
=
=
=
Предлагаме ви статия, публикувана в сп. „Аспекто”
на бившия финансов министър на Гърция Йоанис Варуфакис.
Ето с няколко негови думи предисторията на тази статия:
През май 2013 г. имах удоволствието да изнеса лекция
по тази тема на шестия „Подривен фестивал” в Загреб.
Чак сега успях да я изложа в писмен вид
и да доразвия някои съществени аспекти.[1]
Европа преживява криза,
различаваща се по същество от „нормалните”
капиталистически рецесии,
при които печалбите обикновено се възстановяват
чрез намаляване на работните заплати.
Новото продължително плъзгане към асиметрична депресия
и парична дезинтеграция поставя радикалите пред ужасна дилема: Трябва ли да използваме възможността,
породена от тази случваща се веднъж
на сто години криза на капитализма,
за да лансираме кампания
за премахването на Европейския съюз,
имайки предвид с какъв ентусиазъм
е прегърнал неолибералните политики и идеи?
Или приемайки, че левицата не е готова за радикална промяна,
вместо това трябва да лансираме кампания
за стабилизация на европейския капитализъм?
Тази статия изтъква, че макар последното твърдение да звучи
неприятно за радикалния мислител,
е исторически дълг
на левицата при тези обстоятелства
да стабилизира капитализма,
да спаси европейския капитализъм от него самия и
от нелепите последствия
от неизбежната криза на еврозоната.
Базирайки се на собствения си опит и на личното си интелектуално развитие,
авторът обяснява защо Маркс трябва да остане
в центъра на нашия анализ на капитализма,
като същевременно изтъква
защо е необходимо да бъдем „неправолинейни”
в марксизма си.
Освен това, статията посочва защо марксисткият анализ
както на европейския капитализъм, така и на настоящото състояние на левицата, ни принуждава да работим за широка коалиция, дори и с десните, целта на която трябва да бъде разрешаването на кризата в еврозоната и стабилизацията на Европейския съюз. Накратко казано, статията защитава идеята, че в контекста на разгръщащото се бедствие в Европа, радикалите трябва да работят за свеждането до минимум на човешките страдания и за укрепването на европейските обществени институции, за да могат по този начин да спечелят необходимото време и пространство за разработването на автентична хуманистична алтернатива.
1. Увод. Една радикална изповед.
През 2008 г. капитализмът претърпя своя втори световен срив с верижна реакция, която запрати Европа в низходяща спирала, заплашваща европейците с вихрушка от постоянна депресия, цинизъм, разпад и мизантропия. През последните три години имах възможност да изразя мнението си за този труден за Европа момент пред крайно разнородна публика. Хиляди протестиращи срещу остеритета на площад Синтагма в Атина, персонал на Федералния резерв в Ню Йорк, зелени евродепутати в Европарламента, анализатори на Блумбърг в Лондон и Ню Йорк, студенти от бедните квартали на Атина и Ню Йорк, Камарата на общините в Лондон, активисти на Сириза в Солун, собственици на хедж фондове в Манхатан и Лондон – списъкът е дълъг като отстъплението на нашите европейски лидери от хуманизма. Причината за тези изяви продължава да съществува. Въпреки разнородната публика, съобщението ми е винаги едно и също: настоящата европейска криза не е само заплаха за работниците, за лишените, за банкерите, за социалните класи или дори за народите. Не,
сегашното поведение на Европа е заплаха за цивилизацията,
каквато я познаваме. Ако моята прогноза е вярна, и не сме изправени просто пред поредния цикличен спад, който бързо ще отмине в момента, когато нормата на печалба се вдигне в резултат от неизбежното понижаване на заплатите, то пред радикалите възниква следният въпрос: трябва ли да приветстваме тази криза на европейския капитализъм като възможност да го заменим с по-добра система? Или трябва да сме толкова притеснени, че да започнем кампания за стабилизация на европейския капитализъм? Моят отговорът през тези три години беше ясен, но същността му бе погрешно изтълкувана от посочения по-горе списък с различни аудитории, на които се опитах да повлияя. Много по-вероятно е кризата в Европа да отприщи опасни регресивни сили, способни да предизвикат кървава баня, смачквайки надеждите на всички прогресивни движения за поколения напред, отколкото да роди по-добра алтернатива на капитализма.
Заради тази гледна точка съм обвиняван
от добронамерени радикални гласове,
че съм „пораженец“:
меншевик от последния час,
опитващ се да спаси незащитимата европейска
социално-икономическа система.
Система, представляваща всичко онова,
което един радикал би трябвало да осъжда
и срещу което да се бори:
един антидемократичен Европейски съюз,
необратимо неолиберален,
крайно безразсъден,
транснационален,
който практически няма шанс да се превърне
в истински хуманистичен съюз,
където европейските държави да могат да дишат,
да живеят
и да се развиват.
Тази критика, признавам, боли.
И боли,
защото съдържа
повече от частица истина.
Действително споделям мнението, че
този Европейски съюз
е в основата си антидемократичен,
безразсъден картел,
който вкарва европейските народи
в коловоза на мизантропията,
конфликта
и постоянната рецесия.
Съгласен съм и с критиката, че се боря за цели, базиращи се върху допускането, че левицата беше, и продължава да бъде, категорично победена. Така че, да, в този смисъл се чувствам принуден да призная, че ми се иска да водя друг род борба; че много повече бих искал да прокарвам радикална програма, чийто смисъл да бъде подмяната на европейския капитализъм с друга, по-рационална система – а не просто да водя кампания за стабилизация на европейския капитализъм, който противоречи на моята представа за добро общество.
На това място може би е уместно да направя една втора изповед: да призная, че…
признанията често преследват личен интерес.
Всъщност, признанията винаги са на ръба на това, което е казал Джон фон Нойман за Робърт Опенхаймер, след като чул, че неговият бивш директор в Проекта Манхатън е станал борец против ядрената заплаха, признавайки, че е допринесъл за касапницата в Хирошима и Нагасаки.
Изгарящите думи на фон Нойман са:
„Той си признава за греха,
за да претендира за славата.”
За щастие, аз не съм Опенхаймер и,
следователно,
лесно ще избегна признанието на различни грехове,
за да се саморекламирам.
Правя го по-скоро, за да дръпна завесата
и да обясня гледната си точка
за обхванатия от кризата,
дълбоко неразумен
и отблъскващ европейски капитализъм, и защо,
въпреки многобройните му злини,
сривът му трябва да се избегне на всяка цена.
Чрез тази изповед целя да убедя радикалите,
че мисията ни е противоречива:
да спрем свободното падане на европейския капитализъм,
за да спечелим времето,
необходимо ни да формулираме своята алтернатива.
Йоанис ВАРУФАКИС
......................................Абдулкадир Масхарипов е убиецът от клуб ...
СПОМЕН ЗА ГОЛГОТА
каквато я познаваме.
Ако моята прогноза е вярна,
и не сме изправени просто пред поредния цикличен спад,
който бързо ще отмине в момента,
когато нормата на печалба се вдигне
в резултат от неизбежното понижаване на заплатите,
то пред радикалите възниква следният въпрос:
трябва ли да приветстваме тази криза
на европейския капитализъм като възможност
да го заменим с по-добра система?
Или трябва да сме толкова притеснени,
че да започнем кампания за стабилизация на европейския капитализъм?
Моят отговорът през тези три години беше ясен,
но същността му бе погрешно изтълкувана
от посочения по-горе списък с различни аудитории,
на които се опитах да повлияя.
Много по-вероятно е кризата в Европа да отприщи
опасни регресивни сили,
способни да предизвикат кървава баня,
смачквайки надеждите на всички прогресивни
движения за поколения напред,
отколкото да роди
по-добра алтернатива на капитализма.
коментира,
че най-лошото за Гърция е било избегнато не заради проява на мъдрост,
а от страх.
Страхът направи споразумението възможно,
а след страха винаги идва облекчението,
допълва той в интервю за белгийския печат,
цитирано от БТА.
Юнкер коментира, че Гърция няма основание
да се чувства унизена,
тъй като ЕК е направила всичко възможно
"да заглади ръбовете" в преговорите
за изход от кризата.
Председателят на ЕК заявява, че се тревожи за бъдещето "на нещата".
Уточнява се,
че с тези думи Юнкер няма предвид единствено Гърция,
а Европа,
защото покрай последните кризи са станали по-видими
пукнатините в солидарността.
